Колекция „Книга на гениите + Погледи върху литературата и изкуството. Лични спомени“

Автентичните текстове на графоманите в българската литература, техните биографии, критически отзиви, спомени на съвременници, възторзи на почитатели, си дават среща с личните спомени на Симеон Радев – една от най-емблематичните фигури на родната история и хуманитаристика.

Колекцията включва:

• „Книга на гениите“
• „Погледи върху литературата и изкуството. Лични спомени“

Книга на гениите

Графоманът реди думите поради неустоима вътрешна потребност за себедемонстрация чрез писменото слово. И вярва, че създава гениални творби. Тази вяра е бронирана здраво в гърдите и бронебойни патрони за нея няма открити!

Уважаващият себе си графоман не се равнява по халтураджиите, а по световната класика. Нягул Семков прописва заради Сервантес, Славейко Трепетликов следва поетиката на Омир, книгата на Димитър Даскала излиза в поредицата „Всемирна библиотека“. Малко по-скромни са Димитър Стерев и Станислав Вихров. Първият се има за повече от Яворов, вторият – за повече от Вапцаров.

Погледи върху литературата и изкуството. Лични спомени

Симеон Трайчев Радев е роден в град Ресен, Македония, на 19 януари 1879 г. Учил е първоначално в българските училища в Ресен, Охрид и Битоля, а след това завършил френския лицей „Галата-Сарай“ в Цариград и право в Женева. Отдаден вече страстно на журналистика в най-широк обхват, от 1901 г. става редовен сътрудник на в-к „Вечерна поща“, на който две години по-късно е редактор, сетне и главен редактор. През 1905 г. (по покана на Павел Генадиев) Радев заедно с Александър Балабанов почват издаването на списание „Художник“. По-късно (1911) основава всекидневника „Воля“ и взема дейно участие в неговото списване. По това време обнародва и своята книга „Строителите на съвременна България“ – едно от големите и оригинални историографски изследвания у нас.

Още твърде млад, Радев се отдава на дипломатическа дейност. През 1913 г. участвува в Конференцията на мира в Букурещ, където остава и като пълномощен министър до 1916 г. Оттам при влизане на Румъния във войната е преместен в Берн. По-късно (1917) той си дава оставката, напуска швейцарската столица и отива на фронта. В края на войната взема участие от българска страна в подписване на Солунското примирие. След това той е последователно пълномощен министър в Хага, Анкара, Вашингтон, Пондон и Брюксел. Той е и пръв български делегат в Обществото на народите – Женева.

През 1918 г. обнародва на френски език книгата си „Македония и Българското възраждане през ХIХ век“. Същата книга е преведена по-късно (1927) на български език и е публикувана като издание на Македонския научен институт в София.

Радев е не само публицист, историограф и дипломат, а и вещ ценител на изкуството и на художественото слово. Още от най-ранни години той се проявява като критик и взема дейно участие в литературния и артистичен живот на нашата страна. Плод на тези занимания са редица блестящи статии в българския периодичен печат. Част от тези статии, писани в различно време, бяха поместени в книгата му „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени“, която излезе през 1965 г. и беше посрещната с много голям интерес от българския читател.

Радев почива в София на 15 февруари 1967 г. – само няколко дни след като книгата му „Ранни спомени“ е подписана за печат.